Съдържание
из рецензия от Христо Ганов. . . . . . . . . . . . . . . . 5
Стихове
Нашата планета земя. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7
Есен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 9
Майка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 11
Молитва . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .13
Очи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .14
Ден първи от самата вечност. . . . . . . . . . . . . . .16
Човекът в носилката –туй бяхме ние с тебе . .18
Ти ме питаш как съм . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 20
Сигурно място. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 22
Поклонение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 25
Първи сняг . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .27
Разбойникът на кръста. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 29
Петър . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .31
Мисионерска. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .33
Улица . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .35
Гледна точка . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .36
Пеперуда . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38
Търпение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 40
Един последен ден . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .41
Последният ден . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 42
126
Възкресение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 43
Молитвен час. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 45
* * * . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 48
Реших се за тебе, любима . . . . . . . . . . . . . . . . . . 49
Неделя сутрин . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .51
Отварям вратата. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .53
Душа . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 54
Охлюв . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 55
Моята страна . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .57
Есенни вечери . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 59
Сълзи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 60
На моя съпруг, с любов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .61
Заради мен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 64
Хлябът наш насъщни… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 66
Щастливи? . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68
Последен час . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 70
Лястовици . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .71
Облаци. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 72
На запад. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 72
Подарък за теб. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .74
Хепи енд . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .75
Майчина молитва . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .77
Най-после . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 78
Елате при Мене . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .79
В очакване на мир . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 80
Разговор-молитва . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .81
127
Сбогом илюзии! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 82
Снегът се топи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 84
Иглики . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .85
Слънчоглед . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .85
История на една книга . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 86
Носталгия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .87
Спасение . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 88
Възкръсналият. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 89
В къщи. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 91
Песни
Време. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 96
Блуден син . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 98
Любя Те, Исусе . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .100
Разбойникът на кръста. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .102
Последен час . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .104
Спомен . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .106
Бог е нам прибежище. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .108
Исая 61 . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .110
Има ли нейде обич за мен . . . . . . . . . . . . . . . . . .112
Вечна любов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .114
Ето, стоя на вратата и хлопам . . . . . . . . . . . .116
Добрият Пастир . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .118
Eто Го моят, прекрасният Цар! . . . . . . . . . . . .120
Спомняй си . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .122
Нашата планета земя
Земята е една градина,
където и да идеш – красота!
Сезоните си идват и отиват –
оставя всеки своята следа.
Да почнем с пролетта:
Прохладно утро; скрежец около локвите сребри;
Небето синьо, сякаш стъклено –
след малко слънцето ще разтопи.
Тя после почва и с боите да кичи своя чуден двор,
горите пъстри и ливадите
да милва с вятър-развигор.
Ах, лятото:
Контрастни сенки, полета златни в зноя спят;
край огън – дългите седенки, или със раница на път.
Морето кротко ни навява носталгия за роден край,
но лесно е да го забравим, че на брега е като в рай.
Е, всичко свършва… и отново гарите –
багаж товариш и летиш
обратно към труда и към пазарите –
че вече иде есен, виж!
Денят е къс, свидливо слънце
в мъгла и облаци се крие,
но радостта – туй рядко зрънце –
дъждът не може да отмие.
Родили са нивята ни богато,
навреме е дошъл плодът,
8
гори – обагрени във злато;
ята безспир на юг летят…
Дали да продължавам да разказвам
за зимата, за белия саван,
за бури и виелиците снежни,
за топла баня, парещ чай?
Ах, всичко Господ е предвидил,
земя-градина ни е сътворил
и ни е дал очи да виждаме,
сърце – да Му благодарим.
Но въпреки това, пак няма място
за Него в бурния ни ден.
Не трябва ли да спрем за малко
и почит да Му отдадем?
Не трябва ли да се запитаме
какво ли иска Той от нас?
Защо е толкова разточителен
със грижите си в зной и мраз?
Нима е нещо най-нормално –
във Космоса с милиарди светове
една планета да направи като нашата,
живот на нея да даде?
Сега е твоят ред: отговори Му!
Но моля те, не се бави!
Защото кратко ни е времето:
В градината сме гости НИЕ!
1992
9
Есен
Пътеката минава през ливадите
зелени преди седмица все още.
Оттатък е гората – потъмняла,
затихнала в прегръдка мощна.
Отсам са ниви – житото го няма,
но черните бразди пак носят
вълнения от миналата жетва
и раните от есенната оран.
Човекът тук е вложил своя труд
и дълго ще очаква – пак до лятото –
да вземе от дърветата плода,
а от полето – зърното и млякото.
Минавам край един дувар, на който
стопанинът грижливо е изписал
с големи букви – отдалеч се виждат –
таз простичка, но мъдра мисъл:
„Напразно, о човече, ти ореш земята,
напразно сееш, и напразно чакаш буден
добитъкът и нивите да раждат,
ако Творецът-Бог не каже пак – „Да бъде!“
10.11.1992
11
Майка
На моя син Начо, с любов
Какво ще остане след мене? – оглеждам си
скромната стая
и погледът спира се чуждо на всеки предмет:
Прозорците гледат в дувара, а не към безкрая,
но някак си вътре се чувства уютно човек.
Висят по стените є нашите снимки,
отколе замръзнали чинно във мътни стъкла;
и няколко вехти картини в очукани рамки,
които дори слабо виждам сега.
Бюфетът, със вечната вазичка в ъгъла;
Витринката бляска кокетно с ненужен кристал;
и старата софа, отдавна изтъркана;
килимът – тъй дълго на пода лежал…
И виждам, че всичко е временно, кратко –
за мене единствено имат значение те.
Картините – в спомени плуввам за малко –
ги гледаме вече почти половин век!
А колко квартири смениха горките,
и как ги окачахме заедно с теб…
Ах, всеки предмет ми говори стаено
на някакъв свой си, за мене понятен език.
Понеча да хвърля, но просто не мога,
че случка изплува в ума ми за миг…
Така е с нещата, така е и с нас….
12
Синът ни посяда до мен да ме види,
ръката ми гледа посърнал и плах;
ръката, която за него се е грижила
откак се е пръкнал на белия свят…
– „Е, сине, какво се замисли горчиво,
какво ли минава и през твойта глава,
когато ръката ми слаба трепери
във твоята млада и силна ръка?
Какво ти оставям? – Сал спомени? Нищо?
– Показах ти пътя към Вечния град;
от малък те учех да обичаш Истината;
с надежда и вяра да бъдеш богат…
Нима не разбираш, че хора и вещи
смъртта ги завлича и дните рушат?!
Хвани се за Господа, моля те, Той само е вечен!
Тези майчини думи нека в тебе звучат!“
Какво ще остане след мене? –
И защо да остава?
Животът след мен и пред мен –
продължава!
1993
13
Молитва
Колко е кратко времето ми, Господи,
И как бих искал да си почина
от това напрежение.
Искам да мога да ставам сутрин с усмивка,
да глътна кафето набързо
и да изтичам на спирката,
да срещна приятелски поглед, за поздрав да кимна,
в тролея да има спокойствие и място за сядане,
а в службата – хора, в които да имам доверие.
Искам да имам съпруга, която е вярна и тиха,
която с любов изтърпява мойто безредие,
която, преди да заспя, ми протяга ръката си,
за да ми каже колко много означавам за нея.
Искам да видя, как в малкото дворче съседа
не чака да свикат ‘бригада’ напролет за чистене,
а сам се заема да подреже дътветата,
и аз доброволно – да прекопая лехите …
И после да седнем – както някога,
преди да се скараме,
и се погледнем отново кротко в очите …
Но това са само мечти – и молитва:
Ти можеш да сториш това във живота ми,
Господи.
пролет 1993
14
Очи
Колко често ни лъжат очите ни,
Колко често се водиме „сляпо“ по тях;
впечатлява ни външното винаги:
туй, което превръща се в прах.
Гледам скромна женица на пейката,
подпряла в тревата пазарска торба;
приближавам и сядам замислен до нея
без дори да є кимна с глава.
После бързо се сещам, че мога
да є кажа любезно поне „добър ден“;
да я питам вярва ли в Бога,
но се чувствам така отегчен:
Тя е възрастна, просто облечена,
с прибрана на кок посивяла коса;
не изглежда много начетена;
едва ли ще слуша за тези неща.
Виждам, вади си нещо от джоба –
малка книжка – но що за въпрос!?!
Пита ме: „Момко, вярваш ли в Бога?
Имаш ли прошка и радост в Христос?
15
Преди време ми дадоха Библия;
един момък ми каза: „За Исуса чети!“ …
Аз стоя и я гледам засрамено:
Значи друг я е гледал с „духовни очи“.
Колко често ни лъжат очите ни;
Колко често се водиме „сляпо“ по тях.
Боже, моля те, дай ни да „виждаме“,
да отделяме „вечно“ от „прах“.
април 1993
16
Ден първи от самата вечност
Какъв е тоя шум и глъчка?
Насам върви възбудена тълпа.
„Исус от Назарет минава!“ –
Това е моят шанс сега!
Отдавна исках да Го видя.
Мълвата казва че е Божи свят пророк!
Но странно – с простите се движел.
Ни от проказа стряскал се, ни от порок.
При грешници отсядал да нощува;
където идел – правел добрина;
за всеки имал чудодейна дума;
на слепите дарявял светлина.
Жена една – прелюбодейка –
от смърт със камъни бил отървал;
а и от хората със Него
един ми бил от бранша, съм разбрал.
Бил бирникът Матей, ала Исус му казал:
„Ела след Мене, всичко остави!“
И онзи бил се хванал като риба:
Зарязал старото – с Исуса да върви…
Сега съм горе, скрит съм във листака –
от тук се вижда целият площад.
Не ме интересува присмех от тълпата;
Какво от туй, в града че съм познат.
И ето Го, минава под дървото:
17
напрашен, блед, съвсем обикновен;
поглежда ме отдолу!! – и ми казва кротко:
„Закхей! При тебе ще отседна днес!“
Ден първи от самата вечност!
Във моя скромен дом ще влезе;
на моята трапеза ще приседне
самият Господ – на света Творецът! ……
Историята знаете нататък:
Признах, че съм насилник и крадец.
А Той спасение ми даде за отплата,
живот, и мир, и радост – за венец.
Дали и ти Го чакаш във клонака
на своето черничево дърво?
Дали и ти жадуваш да Го зърнеш –
макар за малко, със едно око?
„При тебе ще отседна днеска!“ –
ще чуеш като мен и ти.
Побързай! Слизай! Поведи Го!
Вратите си Му отвори!
А може би си някой от тълпата:
до Него близо, но нехайно зяпаш ти
и не разбираш Кой върви до тебе!? –
Презреш ли Го – изгубен си за винаги!
15.08.1993
на път към София – в Робура
18
Човекът в носилката –
туй бяхме ние с тебе
Лука 5:17-26
Човекът във носилката е втренчил
поглед към небето;
безчувствените крайници отпуснато
в постелката лежат.
Надежда за живот отново
се прокрадва към сърцето,
превръщайки се във въздишка
в мъжката му гръд.
На покрива го вдигат с яки четири въжета
ръце приятелски и верни, силни и добри;
и спускат го отново пак на пода пред нозете
на Онзи, Който може здраве да му подари.
Наоколо стоят и гледат стреснато и възмутено:
„Какво нахалство! Няма ли си къщата врата!“
А само Той, Исус – мълчи и „слуша“ със вълнение
безмълвната, ала със вяра пълна, действена молба.
И сякаш изведнъж човекът във носилката разбира,
че мястото е свято, и че Исус Христос е Бог!
19
Сърцето му от страх и разкаяние
съвсем примира
и свежда се пред Него с отчаян вик и зов.
„Човече, чуй, прощават ти се греховете!“ –
Исус му казва, гледайки го в тъжните очи –
„Прощавам ти, недей да съгрешаваш вече!
Сега стани, вдигни постелката си и ходи!“
Човекът във носилката – туй бяхме ние с тебе;
Молитвите на нашите приятели –
въжета и ръце,
които ни доведоха при Него,
за да отнеме вината ни;
Дух и Живот да вдъхне
в нашето сърце.
Сега и ние заедно носилката ще носим;
а в нея вече някой друг любим човек лежи.
На колене, със вяра и търпение ще просим:
Та Той е Бог! Той иска, а и може да спаси!
На моя скъп съпруг, приятел и брат в Господа,
Здравко, по случай 48-я му РД.
3.10.1993
20
Ти ме питаш как съм
Ти ме питаш как съм,
без да чакаш отговор от мене;
Просто за да кажеш нещо,
да не може тишината да се възцари.
Или чакаш да откриеш във шаблонното:
„Добре съм!“
истината – скрита зад клепачите на моите очи.
После аз те питам как си, споменавам времето –
правя се, че много ме интересува
сушата или дъжда;
След това пак всеки си поема на живота
бремето,
в себе си вглъбен и без да се обръща настрана.
Ние сме ограничени само в три дименсии:
ширина, височина и дължина,
подчинени на една променлива,
която бяга шеметно –
винаги напред, към вечността.
Ние сме ограничени в чувства и във възприятия,
близките си да разбираме не можеме дори –
в радостта на другите потайничко
завиждаме понякога,
21
в мъките им пък – безчувствено,
безпомощно мълчим.
Но един Човешки Син – Исус – успява да разкъса
тези граници;
Да владее над пространство, време,
над живота и смъртта;
Да разбира мисли и проблеми,
да съчувства истински;
Да съзира тайните в сърцето, скритата злина.
Той не се отдръпва в нужда със купешки
мъдрости;
Не прикрива, не нарича злото с умалени имена;
Да, дори понякога е неудобен с’ Свойта
откровеност;
В Него няма лицемерие, ни сянка от лъжа.
Той не трябва да ме пита как съм –
Той добре ме знае:
Аз пред Него съм като отворено,
прочетено писмо!
Но чудесното е туй, че без да съм заслужил
ми предлага
Своята любов и Своето приятелство добро.
17.10.1993
22
Сигурно място
Обичам зимата, когато огън в печката гори;
на топло, гледайки луната във мечти унесен;
когато леден вятър блъска яростно
дебелите стени
и воят му в комина се превръща
във приспивна песен.
Сега е мирно време – имаме и хляб,
и покрив, и дърва;
отвътре ми е лесно да обичам тази люта зима.
Какво ли ще си мисля и говоря,
ако сега кипи война,
и ако студ и глад подпорите
в живота ни отнимат?
Не зная бъдещето, утрото какво ще донесе;
дали ще има още мир, или война и ужас.
Но зная сигурно и безопасно място под това небе:
Исус Христос – скала и крепост
във беда и нужда!
Земята трескаво очаква своя край зловещ,
Когато огънят ще изгори и печката,
и лунното сияние.
23
Дано в сърцето ни примряло
да се породи копнеж
на топло да се скрием в Него,
във голготските Му рани.
Обичам утрото, сковано от кристален,
синкав мраз,
и тишината, трепетното чакане на изгрева;
тържественото влизане на слънцето
във залите от скреж
и бурните аплодисменти
от крила на гълъби във въздуха.
10.11.1993